Град-призрак на Пътя на коприната: Китайският провал за 100 млрд. долара

Проектът, замислен като „зеленият рай“

Тропическата жега трепти над пустите булеварди на Forest City. Палмите хвърлят дълги сенки върху асфалта, а охранители бездейно пазят входовете на зоните безмитен режим. В просторна, залята от светлина зала се извисява мащабен макет на града – такъв, какъвто някога е трябвало да бъде.

Проектът, замислен като „зеленият рай“ на Китай в Малайзия, днес често се дава като пример за неуспех: 20 млрд. малайзийски рингита (около 4,3 млрд. щатски долара) са вложени от смесеното дружество Country Garden Pacificview, за да изникнат четири изкуствени острова край Джохор Бару с капацитет за 700 000 жители. По данни на компанията до септември 2023 г. са завършени 28 000 жилища, продадени в над 30 държави, но според официалните сведения под 10 000 души действително живеят там.

„Forest City години наред бе наричан град-призрак, което отблъсна инвеститорите“, казва Самюел Тан, главен изпълнителен директор на Olive Tree Property Consultants. Той посочва два основни фактора за слабото начало – пандемията и строгият контрол върху износа на капитал от Китай. „Тези мерки пресушиха потока от инвеститори и ще отнеме време, докато се възстанови.“ Около 60 % от апартаментите са купени от граждани на континентален Китай „като ваканционни домове“, добавя Тан – жилища, които рядко се обитават.

Въпреки това експертът вижда шанс за обрат – благодарение на безмитния статут на острова, планираната му трансформация във финансов център и включването в специалната икономическа зона Джохор-Сингапур.

Пропиляно морско предимство

На стотици километри северно ветрец свисти над пустеещия терен на Melaka Gateway. Корозирал билборд все още рекламира несъществуващ терминал за круизни кораби, а къс ориенталски търговски център тъне в празнота. Някога проектът трябваше да осигури на Пекин стратегически дълбоководен пристан по жизненоважния морски път през Малакския проток, откъдето минават над 80 % от вноса на петрол в Китай.

След ценови спорове строителството бе замразено. От четирите изкуствени острова е завършена само една платформа – също неизползваема. Крайният срок изтича през август 2025 г. „Melaka Gateway донесе лош имидж на региона“, заявява местният депутат Ку Поай Тионг. Той критикува както управленските пропуски, така и спорната насипна дейност: „Трябваше да има 750 метра между брега и острова, а са едва 50.“

Последиците усещат най-силно рибарите. „Преди ловяхме изобилие от скариди, раци и риба“, спомня си Мартин Тезейра от португалско-еуразийската общност. „Днес внасяме риба отвън, макар да живеем на морето. Останалият улов е негоден – водата е замърсена.“

Промени ли Пекин своя подход

Опитът на Малайзия е показателен за еволюцията на инициативата Belt and Road, активна вече в над 150 държави. Първата ѝ фаза (2013–2018) бе белязана от колосални строежи – нередки спорове, натрупани дългове, нееднозначни резултати. От 2018 г. насам, а още по-ясно след пандемията, Китай преминава към по-дискретни и дългосрочни инструменти на влияние: технологични партньорства, инвестиции в цифрова инфраструктура, образователни институции като китайския филиал на Xiamen University в Сепанг.

„Китай си извади поуки от неуспехите“, обобщава д-р Там Сиу Йен, изследовател в института ISEAS – Yusof Ishak, Сингапур. „Днес наблюдаваме преход към по-малки, ‘зелени’ и дигитални проекти – стратегически разположени във всички сектори, но по-малко видими.“

Къде инициативата все пак напредва?

Не всичко по коридорите на Пътя на коприната е застинало. Строежът на East Coast Rail Link – жп линия, която ще свърже Куантан на Южнокитайско море с Порт Кланг на запад и умело ще заобиколи Сингапур – напредва и трябва да приключи през 2027 г. В Куантан вече функционират съвместен индустриален парк и разширено пристанище, изграждат се газопроводи и се планира високоскоростно трасе между Джохор Бару и Куала Лумпур.

Зависима ли е Малайзия едностранно от Китай?

Краткият отговор е „не“. Малайзийската икономика е широко диверсифицирана – от електроника и палмово масло до втечнен природен газ, като поддържа тесни търговски връзки със САЩ, Сингапур, Япония и ЕС. Разнородният износ и многопосочните вериги за доставки позволяват на Куала Лумпур да избира китайски проекти „по мярка“ и да запазва независимостта си.

Политическият контекст също има значение. Правителството на Наджиб Разак (до 2018 г.) настойчиво подкрепяше китайските мегапроекти, докато последващите кабинети забавиха част от тях, стремейки се да защитят финансовата и политическата автономия на държавата. Тъкмо поради това Пекин днес предпочита по-тихи, но системни канали на влияние – от 5G инфраструктура на Huawei до e-wallet платформата Touch’n Go, базирана на Alipay.

Какви рискове остават?

Сянката на изоставени пристанища и полупразни „умни“ градове показа, че мегапроектите носят високи финансови и екологични залози. С убягващата видимост на новия подход рисковете стават по-трудни за проследяване – от цифрова зависимост до културно влияние. Въпросът е дали Малайзия ще успее да запази баланса между необходимите външни инвестиции и защитата на собствения си суверенитет.

„Китайският натиск е по-тих, но и по-системен“, обобщават наблюдатели в Куала Лумпур.

Изправена пред дилемата между инфраструктурна модернизация и стратегическа автономия, Малайзия търси пътя напред – по празните улици на Forest City и отвъд.

Последвайте businessnovinite.bg в INSTAGRAM 

Последвайте businessnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте businessnovinite.bg в LINKEDIN